But when I look at the drawings I did keep (I still treasure my sketchbook from back then), I can see that they are filled with genuine sense of grief. They may be technically immature, but it was sincere effort...
Killing Commendatore (Murakami)
Виждам свои стари текстове по същия начин и си давам сметка, че онази тъга, която е стояла под тях, е оставила нещо смислено след себе си. Текстовете са ми по-важни от нея самата.
Не срещаме ли у всекиго по малко от себе си и с това преценяваме колко е важно той да остане в живота ни или да се разминем по взаимно съгласие? Човек е очарован от допира до себе си. Цял живот подреждаме един пъзел.
Та пак да се върна на "скицника" от цитата. Чудя се защо в тъмния спектър на емоциите си се чувствам по-автентична и съответно смятам и текстовете си за по-искрени. Понякога се впивам в някой спомен с идеята да изсмуча от него точно тази кръв - на обидата, на отхвърлянето, на задушаването и заличаването на гласа. Рационално погледнато, това е модел, който преповтарям непрекъснато в живота си и който ме сблъсква не с Другия, а с мен самата. Неразришима до момента задача.
Т.е. старая се да разреша... A sincere effort.
Всъщност ок съм и да не я разреша напълно, но да съм наясно, че съм в процес, който няма край. Да вървя по пътя без да хвърлям камъни по себе си.
Вълнува ме онази жилка в писането и творенето per se, която не признава гланца. Искам сурови, невекторизирани истини. Търся профила на несъвършеното.
Вълнуват ме и всички неща, които премълчавам в себе си и онези, които още не съм посмяла да формулирам в главата си.
Когато преди десетилетия казвах, че искам да пиша книги, не съм предполагала колко искреност може да съдържа тази мечта. Бях дете. Мога да редуцирам мечтата до “искам да пиша”, харесва ми колко просто и ясно звучи.
