Иска ми се да имам мастило точно за онази черна жила, която се усуква вечер в стомаха ми. Обградена съм от своето без-стимулно аз, опитна, но чиста. Когато цял ден игнорирам жилата, накрая тя ме изпразва по най-баналния и жесток начин - през вината към децата ми.
Намирам за все по-важно да стоя в емоцията си и да я оставям да ме разхвърли, но накрая май не се справям. Да не би пък честите проблясъци на миналото да ми причинявват нещо, което ме е страх да назова?
Сънувам как Самуил се отскубва от прегръдката на непознат, едър, миришещ на вкиснало дебил. Рехавата в съня ми коса на Самуил е залепнала от пот, искам да го дръпна от ръцете на мъжа. Изпитвам паника и гняв, гняв, че детето в било при този човек, гняв, че съм допуснала да го оставя сам там. Искам да го целуна, но гневът е по-силен. Той иска пържени картофи, гладен е. Не, казвам, измий се, но докато той е в тоалетната, аз му поръчвам (действието се развива в нещо като крайморски ресторант). Искам да яде и да се махаме. Страх все едно някой ме преследва.
После рязко със Све ядем торти на красива кръгла маса, тя ме снима, аз съм с чувството, че тези две крайно различни ситуации не могат да бъдат реално толкова полярни. Опитвам се да събирам, наистина се опитвам, копнея да видя събрания образ на лошото и доброто.
Хубавото е, че няма нищо фатално в това на близо 34 да нямаш същност и тепърва да трябва да се раждаш. Намирам езика, с който да се назова.
