На 13 или 15 съм. С хора, в който пеех, сме в Италия, в едно градче между Милано и Комо, чието име съм забравила. Пеехме в църкви с твърде разливаща се, но в спомените ми божествена акустика. Сега, докато слушах книгата за Леонардо, си спомних как веднъж ни стовариха пред една църква, за да ни кажат, че ТУК (Santa Maria delle Grazie) се намира Тайната вечеря. Виждах стена, която не ми говореше абсолютно нищо. Така и не влязохме вътре.
Чудя се как този спомен изобщо се е задържал в паметта ми. Как гласът на Алфред Молина го разбуди. Има нещо опияняващо в невъзможността да се докоснеш до гения.
Което пък ме препраща към един цитат от интервю на Марин Бодаков с преводача Александър Андреев:

Това е по-скоро драмата на добрия творец, който - веднъж озовал се лице в лице с гения - разбира, че завинаги е обречен на елитарна посредственост.

Възможно ли е елитарната посредственост, на която сме обречени, да бъде гориво? Необходимо ли е гении като Леонардо да бъдат наш еталон или е достатъчно да пламтим със собствения си пламък?

Четенето на книги като "Преведе от..." е томително занимание. Изправят те пред твоята посредственост, но и изпъват тетивата на бляна, на усърдието, на всичко, което помага в творенето. Приемам напрежението от този конфликт.