Ужасно е колко масово хората се валидират чрез образа си в социалките. Била ли съм някога ЧАК така?
Всъщност най-големият ми проблем са инстамайките, защото това е и най-големият ми страх - че някъде дълбоко в себе си аз СЪМ една от тях. Призлява ми от прилежащата лексика, мислене, изразяване, снимане, аранжиране. Винаги много внимавам да не би случайно да се видя от този ракурс.
Това извинително "момичета, животът с две деца еди какво си" или "много съм уморена, добре че си сипах и сега мисля закъде да си купя билет".
Интересува ме защо този образ толкова много ми пречи, пречи ми до алергична реакция. Тръпки ме побиват. При всички други неща, които биха могли да ме (и ме) дразнят в онлайн присъствието, именно образът на майката е нещото, което ме смазва на органично ниво. Интересува ме защо в мен едната половина копнее за обикновеността и сливането със средата, а другата го отхвърля всячески.
И като цяло - майката. Къщата на човека. Защо не мога да махна с ръка на демонстрациите и да премина нататък, а имам необходимост да ги заклеймя?
