Лалетата са твърде витални, зима е тук.
Виж колко бяло е всичко, как тихо, как заснежено.
Уча се на покой, лежейки тихо самичка, докато светлината
леко пада върху тези бели стени, тези чаршафи, тези ръце.
Аз съм никоя. Не ме засягат експлозии.
Името и дрехите си дадох на сестрите,
историята си на анестезиолога, тялото – на хирурзите.
Виж колко бяло е всичко, как тихо, как заснежено.
Уча се на покой, лежейки тихо самичка, докато светлината
леко пада върху тези бели стени, тези чаршафи, тези ръце.
Аз съм никоя. Не ме засягат експлозии.
Името и дрехите си дадох на сестрите,
историята си на анестезиолога, тялото – на хирурзите.
Наместиха главата ми между възглавницата и чаршафа.
Като око между два все отворени клепача.
Глупава зеница, всичко трябва да поеме.
Сестрите сноват една след друга, не ми пречат.
Както чайките прелитат над брега, минават в белите си шапчици,
вършат нещо със ръце, съвсем неразличими,
напълно непреброими.
Като око между два все отворени клепача.
Глупава зеница, всичко трябва да поеме.
Сестрите сноват една след друга, не ми пречат.
Както чайките прелитат над брега, минават в белите си шапчици,
вършат нещо със ръце, съвсем неразличими,
напълно непреброими.
Моето тяло е камък за тях; обгрижват го както водата
заглажда камъните, по които минава.
В блестящите си игли ми носят безчувствие, носят ми сън.
Сега съм изгубена дотяга багажът –
моят куфар от лаченa кожа като черна кутия за хапчета,
съпругът и детето ми, усмихнати на семейната снимка,
усмивките им, мънички кукички, се забиват в моята кожа.
заглажда камъните, по които минава.
В блестящите си игли ми носят безчувствие, носят ми сън.
Сега съм изгубена дотяга багажът –
моят куфар от лаченa кожа като черна кутия за хапчета,
съпругът и детето ми, усмихнати на семейната снимка,
усмивките им, мънички кукички, се забиват в моята кожа.
Оставих всичко да мине; упорито закачен за името и адреса си
трийсетгодишен товарен кораб,.
Отмиха от мен всякаква сантиментална обязаност.
Гола върху зеления найлон на болничното легло
с ужас видях чаения ми сервиз, спалното бельо, книгите ми
как потъват и се изгубват от поглед, а после ме заля вода.
И ето ме сега монахиня, по-чиста от всякога.
трийсетгодишен товарен кораб,.
Отмиха от мен всякаква сантиментална обязаност.
Гола върху зеления найлон на болничното легло
с ужас видях чаения ми сервиз, спалното бельо, книгите ми
как потъват и се изгубват от поглед, а после ме заля вода.
И ето ме сега монахиня, по-чиста от всякога.
Не исках никакви цветя; исках само
да лежа с обърнати нагоре длани и да бъда съвършено празна.
Каква свобода, нямате представа каква свобода ---
покоят е така голям, че зашеметява.
Не иска нищо от теб, само името ти и някои дреболии.
Така най-после са готови да си идат мъртвите; представям си ги
как затварят устни около покоя като нафора.
да лежа с обърнати нагоре длани и да бъда съвършено празна.
Каква свобода, нямате представа каква свобода ---
покоят е така голям, че зашеметява.
Не иска нищо от теб, само името ти и някои дреболии.
Така най-после са готови да си идат мъртвите; представям си ги
как затварят устни около покоя като нафора.
Първо, лалета са твърде червени. Раняват ме.
Дори през хартията ги чувах как леко дишат
в белите си повои като някакво противно бебе.
Тяхната аленост говори на раната ми, съответства.
Коварни са: уж се носят свободно, а ме натискат с тежестта си надолу,
разстройват ме с нахалните си езици, с цвета си,
дванайсет оловни вериги около шията.
Дори през хартията ги чувах как леко дишат
в белите си повои като някакво противно бебе.
Тяхната аленост говори на раната ми, съответства.
Коварни са: уж се носят свободно, а ме натискат с тежестта си надолу,
разстройват ме с нахалните си езици, с цвета си,
дванайсет оловни вериги около шията.
Доскоро бях невидима, ала сега ме провиждат.
Лалетата се обръщат към мен и прозореца зад гърба ми,
където веднъж дневно светлината бавно се издува и бавно отслабва,
и аз се виждам плоска, абсурдна, сянка на хартиена фигурка
между окото на слънцето и техния поглед,
и нямам лик, винаги съм искала да съм заличена.
Ярките лалета ядат кислорода ми.
Лалетата се обръщат към мен и прозореца зад гърба ми,
където веднъж дневно светлината бавно се издува и бавно отслабва,
и аз се виждам плоска, абсурдна, сянка на хартиена фигурка
между окото на слънцето и техния поглед,
и нямам лик, винаги съм искала да съм заличена.
Ярките лалета ядат кислорода ми.
Преди появата им въздухът бе доста спокоен -
идваше и си отиваше, вдишване-издишване, без суетене.
Но после лалетата като силен шум го изпълниха.
Сега въздухът се завърта и блъска в тях както реката
се завърта и блъска около потънала в нея ръждива машина.
Изискват моето внимание, което доволно редуваше
игра и отмора без в нищо да се фокусира.
идваше и си отиваше, вдишване-издишване, без суетене.
Но после лалетата като силен шум го изпълниха.
Сега въздухът се завърта и блъска в тях както реката
се завърта и блъска около потънала в нея ръждива машина.
Изискват моето внимание, което доволно редуваше
игра и отмора без в нищо да се фокусира.
Като че ли и стените сега се затоплят.
Лалетата като опасни животни трябва да бъдат във клетка;
отварят паст като истински лъвове,
а аз усещам сърцето си как също отваря и после затваря
своите червени листенца от чиста обич към мен.
Водата, която отпивам, е солено и топло море –
идващо здраве от страните далечни.
Лалетата като опасни животни трябва да бъдат във клетка;
отварят паст като истински лъвове,
а аз усещам сърцето си как също отваря и после затваря
своите червени листенца от чиста обич към мен.
Водата, която отпивам, е солено и топло море –
идващо здраве от страните далечни.
