Обичам тишината на поета. И онези дълги пространства, които остават между думите и ума ми. Скромността ценя, но не и срамежливото подаване на текста. Така и не приех четенето на глас, защото ме пръсва. Многозначно е. Обречено да бъде не каквото е.
Понякога се заливам с куп красиви фрази, които са самодостатъчни и от които човечеството не печели нищо. Питам се за красотата.