Разбирам защо съм в момента съм откъсната от стиховете си. Нямам тишина и време, в което да притихна в себе си.
Нямам източник на небуквален въпрос. Всичко е твърдо и натрапливо като филц.
Странното е, че тази мисъл не ме тревожи и не бързам за насиля Онази жила в себе си. Ако ще и никога повече да не пропиша.
Само си мисля, че нещата се връщат обратно. Не, не обратно, други стават. И може би в опипването на искреното и пълно аз ще загубя нещо, което вече съм била. Никога не успях да намеря мотивация за трите страници сутрин. При мен думите упорито отказват да дойдат при покана и ухажване. Не вярвам в тренирането на перото, както не вярвам в хомеопатията, затова сега е редно без мрънкане да изживея прозаичния етап.
Докато гледам децата си... Свиквам с мисълта, че момчетата ще станат мъже и моята роля постепенно пресъхва. Чувството, че няма да съм им нужна, но гордостта, че ще се справят сами.
Призванието. Себе си. Вълнението от срещите с нови мои контури по време на терапия. Все важни неща са изместили стиховете ми.