Увиснала като обесена на своята скала,
тежа и чакам края на конфликта.
Да се преструвам ли, че нямам страх
или да умра достойно неопитала?
Часове напипвам, във които нищото
е гъсто и озъбено. Боли ме кръстът.
В средата съм на търсене на смисъла,
а кръстът ми е кръст за носене. Боли
едничкото неназовимо, непосилно
осмеляване за истина.
Единствено в лицата на децата си,
в среднощното им симфонично дишане,
виждам как промъквам се покрай лъжата си
и ясна, и събудена, заставам пак до себе си.
