От рождения ден на Сава насам нещата в здравословен аспект не са добре, но си давам сметка, че това винаги означава нещо друго. Може би това е единственият начин да си дам време да бъда до децата си по начин, по който иначе не умея - плътно телесно, без изключения, бдейки и бидейки.
Може би това е единственият начин да намаля темпото и да съзерцавам пълноценно дъното на душата си, предпочитам да я наричам Подсъзнание, и да гледам какво се случва.
Време, в което трябваше да тренирам да казвам НЕ. Мразя това, защото не обичам да бъда лошата. Не обичам да правя това, което не обичам да ми правят. Но казах НЕ, преглъщайки неудобството, срама до някаква степен, и особено чувство за превъзходство, което НЕ-то налага и което не умея да нося добре. Което пък ме връща на мисълта, че аз предпочитам ролята на по-слабата, защото ме освобождава от отговорност, а в огромна част от живота ми, някой ми е отнемал възможността да бъда отговорна.
N.B. Чувстовото за вина Е нежелание да се посрещне някаква отговорност.
Плюсовете на самонаблюдението са, че виждам как тонът и държанието ми леко се разхлабват, ставам по-лека и гъвкава в общуването. Харесва ми. Напомня на усещането след дълго разтягане, когато ставите ти като че ли се втечняват и мислиш, че можеш да се огънеш всякак. С времето нося все по-пестелив грим, а когато се видя без грим, се опитвам да се концентрирам върху това, което харесвам - кожата, устата, носа си. И не намалявам грима, защото нямам време или защото ми е писнало да се рисувам, не. Намалих го, защото не мога да понеса мисълта, че прикривам нещо от себе си, че използвам камуфлаж и че придавам фалшив вид на... (простете патоса) личността си.
По тази причина зарових идеята, че трябва да уголемя гърдите си. Това би било равнозначно на заличаване на това, което съм, колкото и крехко и лабилно да е то. И да, завиждам на жени с едър бюст, но това е просто нещо, което нямам. Нямането е лайтмотивът на дните ми. Днес са гърди, утре ще е хеликоптер, знам ли.
Скоро се връщам на работа и копнея за малки актове на самостойност. Да пътувам сама в метрото, да ходя сама на кино, да мечтая да ида някъде на почивка сама. Може би все пак съм започнала да се уповавам на себе си. Мъничко. Или може би мъжът до мен е построил нещо огромно и стабилно под краката ми, което ми дава стъпало, на което да се повдигна и което държи главата ми над водата? Толкова съм свикнала да завися, че ми е трудно да разпозная собствените си заслуги за собственото си израстване.
Насред приятните метаморфози има и неща, които са здраво калцирани и които ми се струва, че никога няма да се променят. И аз се питам "Всеки ли прави най-доброто, на което е способен? Наистина"?
Днес ми беше тъпо, сготвих пиле с картофи и направих лимонов кекс. Нищо особено, но ми беше като софтуерен ъпдейт - ето, Доротея, ти си тук и сега.
