Днес ще блогна като истински блогър.

Събудих се поолекнала, с приятното чувство, че не съм сама и че моите драми не са с нищо по-специално от чуждите, т.е. няма за какво да тропкам за внимание. Аз много обичам вниманието, излиза, че всичко, което правя, е зов за внимание и изумявам колко заобиколно и неусетно стигам до ситуации, в които накрая се срамувам от себе си.

Писането също е зов за внимание. Нарцистична съм, но в момента съм и празна. Не чувствам, че мога да дам, затова пък искам да вземам. Това не е обмен, това всъщност не е нищо здравословно и се опитвам да разбера какво точно ме мотивира в писането.

Като че ли не поставям писането на първо място. Ако имам някаква дарба, то аз се отнасям грубо и пренебрежително към нея. Защото в момента ми е по-важно какво? Вниманието, одобрението, тези неща.

И защо днес съм лека? Защото мога да стана и да напиша това, да бъда почти напълно открита със себе си. Искам да виждам, да разбирам и да се ангажирам.

Мечтая да бъда поет.