Нетърпелива съм да те позная.
Шишенцата ти със лекарства гланцово блестят
насреща ми, -оли, -иди, смърти като лунен пясък,
бързотечни смърти.
Искам да те познавам като жена - жена,
зрея бавно в мисълта, че по нещо тъмно си приличаме.
То ме кара да се взирам и плача, да събирам месото на
своя синтаксис и да предъвквам. Колко дълго мога все да се пазя
от истинското познаване? Ти си моят плонж в неизбежното.