Някои дни са много мръсни и здръстени. Снощи сънувах планината, сънувах как газя в пухкав бял сняг. Сигурно защото от известно време много, наистина много силно мисля за планината.
Някои наблюдения пък идват като юмрук. Мерси.
След като натъпках ума и тялото си с джънк (чист дефанзивен механизъм, за да се почувствам гузна, а вината те лишава от възможност за действие), съм готова да задраскам деня.
Всъщност се питам:
Защо не мога да почувствам ангажираност?
Защо не мога да се потапям?
Защо толкова трудно възприемам, че черното и бялото съществуват винаги заедно?
