Снощната ми пот лепне по чинията от закуска.
Все същото в менюто - синя мъгла, виеща се
около същите дървета и надгробни плочи.
Само това ли може да предложи
подрънкващият с ключове?
Бях упоена и похитена.
Седем часа в несвяст
в черен чувал,
отпусната, ембрион или котка,
средство за мокрите му сънища.
Нещо не е наред.
Таблетката за сън, моят червеносин цепелин
ме изпуска от ужасно високо.
С разбита черупка
се оставям за храна на птиците.
О, свредели малки --
колко дупки има вече този пергаментов ден!
Изгаря ме с цигари,
все едно съм черна робиня с розови лапи.
Аз съм аз. Това не стига.
Треската капе и съхне по косата ми.
Четат се ребрата ми. Какво съм яла?
Лъжи и усмивки.
Нима небето е със този цвят,
нима не трябва да трепти тревата.
Денем, докато лепя църквата от изгорен кибрит,
мечтая за някой напълно различен.
А той, заради това предателство,
ме наранява, той
с бронята си от преструвки,
с недостъпните си, хладни маски от амнезия.
Как стигнах дотук?
С неопределена присъда,
умирам най-разнообразно -
обесване, недохранване, изгаряне, хващане на въдица.
Представям си го
немощен като далечен гръм,
в чиято сянка съм изяла скромната си дажба.
Искам да умре или да го няма.
Това е сякаш невъзможното.
Свободата. Какво би бил мракът
без огъня, който го храни?
Какво би била светлината
без очи, които да пробожда, какво би
бил, бил, бил той без мен.
