Всъщност той е добре - влиза под дивана и почва да разпилява методично всяко възможно лего, преди това прилежно прибрано и надписано от батко. После лежи известно време на пода и общува с четката си за зъби. Като му писне, разпилява чинии около себе си, а когато и това му писне, намира моливи и ми заявява къде смята да положи първата чертичка. После драсканица. После аз умело прескачам като с овчарски скок Истерията и си казвам "всички ще умрем" и "к'вото такова", след което се отказвам да пуфтя и мрънкам и се опитвам да си доработя. Не става. Става, но понякога. Мозъкът ми трепти съвсем доловимо, започвам да агресирам към самата себе си и да си казвам "тъпасмотла'', но вече приемам това много лежерно и едва ли не е станало обичайното ми състояние. Когато излизам от къщи, съм почти екстазно щастлива, защото навън си е навън и защото това е повод да чуя и останалите фрагменти от мисълта си.
Не, детето ми не скучае, той просто ми подсказва пътя.
Легни до мен. Гледай тавана.
Ела да си направим куче от динозавъра.
Нека порисуваме заедно върху обратното на стола.
Искаш ли да пуснем пералнята и да я гледаме дълго?
А да поплюем върху чистата посуда?
Важен ли ти е този текст сега или просто искаш да си докажеш, че си професионалист?
Аз съм важен, аз, аз, аз, аз и твоите очи, в които да се оглеждам!
