Докато тичах тази сутрин, ми стана кристално ясно колко привилегирована съм за толкова много неща. Тичането в момента е един от малкото източници на серотонин в живота ми, но има много такива, които не изискват друго освен нашето собствено желание, повечето дори са безплатни.
- времето позволява тичането, а защо не и разходките в планината.
- приложенията за трениране в домашни условия - ползвам от години и са страхотна алтернатива. Скоро и йога студиото, което посещавам, пусна онлайн програма, която е с абонамент, но за извънредна ситуация като настоящата месечната такса е съвсем приемлива.
- четенето, разбира се. И филмите. Учудващо много възможности се отварят, когато изведнъж се окаже, че не можеш и не трябва да правиш нищо след работа.
- чистене. Разчистване, освобождаване. Почти с наслаждение гледам на перспективата да освободя дома си от ненужното.
- безценното, наистина блажено време със семейството. Виждам как прилепваме още по-плътно един към друг. Момент на екстремен стрес, но и на екстремна привързаност.
Пределно ясно е, че ще има моменти на отчаяние, на свръхтревожност, на огромен стрес, но ще има и такива на смирение и покой. Много рязко се промени собственото ми отношение към карантината - от пълен шок, че ще трябва да бъда затворена, до допускане, че може би е редно да се случи за всички, и накрая - до мобилизиране. Ужасът от ограничаването на свободата е може би единственото по-силно нещо от ужаса от разболяване.
Тази сутрин слушах първия епизод на подкаста за психично здраве на Дарик Игри на ума. Гост беше психиатърът Антония Замфирова, която обобщи стратегиите за справяне с три основни механизма - сублимация (превръщане на невъзможността в творческа възможност), чувство за хумор и алтруизъм. Чуйте го, може и вие да намерите нещо полезно за себе си в него.
Докато този текст се готвеше в ума ми, ми хрумваха всякакви неща - за бременните жени, които ще родят децата си и няма да могат да се споделят радостта си с близките, за самотните възрастни хора, за хронично болните, за децата и за стигмата. За цинизма, който пониква след кризи и разочарования. Съчувствам искрено на хората, които ще загубят работата си, изпитвам и гняв към онези, за които обстановката е златна възможност. Безсилие и яд последваха отменените резервации и загубата на средства, но сякаш се примирих. Не мисля, че има нужда да казвам каквото и да било друго, защото всички знаем, че социалните и психологическите последици от вируса ще са още по-разтърсващи от него самия. Затова аз лично ще приема този тест като шанс да намирам удоволствието и смисъла вътре в себе си. Възможност да бъда сама с мислите си, в собствена стая, за да съм пълноценна и за себе си, и за близките си.
Пожелавам на всички ни здраве.
