Току-що разбрах, че Програмата вече няма да същестува. И, не щеш ли, ми се доплака. Доплака ми се за втори път от последните 17 дни. Поредната отрязана пъпна връв. Не че нещо кой знае колко забележително ми се е случило, докато работех там, но там започнах да узрявам като работещ човек. С рядко идваща заплата, но все пак с удоволствие от голяма част от работата. Та какво ми казва тази отрязана пъпна връв? Не можеш да върнеш това усещане, досега не си успяла, търси другаде.

Отделно от това, все повече се дразня на ген. Мутафчийски и военната му реторика. Чувствам се репресирана - чувство, което можех да си спестя, ако пред мен имаше спокоен, делови човек с ясни аргументи и мерки, а не забрани, заповеди и страхуване. Някой, който дори през скайп би ми вдъхнал кураж, а не ужас. Наричам това вербален терор. За справка - обърнахте ли внимание как Меркел и Санчес говорят със съгражданите си? Като със свободни хора в демократични общества.

(пп: Не мисля, че обективното възприемане е възможно, всеки вижда и чува в брифингите различни неща. Аз знам защо се чувствам както се чувствам и съм много радостна, че изобщо съм способна да живея с противоположни мисли и емоции в контекста на ситуацията.)

Спрях да гледам новини, чета единствено Свободна Европа. Да, изпълнявам си всички указания, имам същите тревоги като на всеки човек, не наглея, стискам зъби, снишавам се, но усещам, че нещо в комуникирането на "режима" не е както би могло да бъде.

До голяма степен ужасът на преживяването идва от факта, че това е първият съществен катаклизъм, в който съзнателно участвам. Помня малко от предходни кризи. Ако излезем здрави, ще бъде успех. Всичко останало отива на много заден план, учудващо е без колко много неща можем. Не само можем, ами приемаме. Интересува ме какво ще се преобърне завинаги у мен, у нас. Интересува ме философското послание, след като дръпнем чертата.

Пожелавам на всеки, който се отбива тук, да е здрав и да (се) пази (близките си). И дано не ни забранят тичането.