Home office-ът твърдо не е стихията ми. След 118-ия въпрос на Самуил давам заето, а той казва и на баща си “мамо”.
Някой е наплюл огледалото в асансьора. Забелязах го в снимката, която си направих, след 7-километровия джогинг, в който не отпуснах нищо, но се почувствах агресивна и всемогъща. Вчера Сава облиза целия ръб на масата, успя да бръкне в кафето ми и да оближе и него, да падне 2 пъти от масата и да не изяде нищо от предложената за възрастта му храна.
Вече се явявам на видео оперативки с кок за баня и гигантската драскотина (пак от Сава) на бузата. 100% изглеждам непрофесионално.
За пръв път в живота си забравих да си изпиля ноктите, след като ги скъсих. Все ми е тая.
Триадата вкъщи (понеже Валери го няма, спасява останките от бизнеса си) не е в топ форма. Опитвам се да свиря на пиано, но никога не съм свирила на пиано. Четох едно интервю на Зорница Христова днес и запомних само, че в поезията времето е флуидно. Това ме устройва. Такова е времето сега - хем го броим, хем не минава. Навсякъде всичко е препълнено с време. В което стоим и менажираме: събуждане и вглеждане във себе си, монитор, преподаване, съскане, сдобряване, приемане, безяростно приемане.
