Мисля, че съм спряла да мисля в поезия. Констатирам го плавно и без шок - няма поезия.
Всъщност аз отдавна съм я зарязала. Хубавото е само, че не обвинявам никого.

Докато чета Нели, усещам веществото на живота ѝ. Няма нищо общо с моя, чувствам го истински поетичен.

Май просто ми е мъчно от тази трансформация и се опитвам да разбера какво се случи с порива. Единственото, което може да ме изкара от равното, е преводът.