Мило мое дете,
Малко преди да се родиш България се тресеше от протести, а сега, в годината на седмия ти рожден ден, светът боледува. Съжалявам, че толкова рано трябваше да изпиташ толкова много негативни емоции накуп - тъга, липса, отегчение, яд, разочарование, страх - но си здрав, а това е най-най-най-важното.
Порасна ужасна много, вече те наричам "мъничък мой", само докато спиш. И твоето НЕ порасна, оборвайки всекиго с безупречната си детска логика, но и с нещо повече - с твърдя позиция. Чух толкова много "досадна си/ тормозиш ме/ много ме нервираш", видях толкова много палци надолу и толкова пъти името си задраскано... Аз ти казвам "обичам те", а ти - "обичам те, но понякога...". Да бъда твоя майка означава да живея с "но", да оглеждам обичането и мразенето, да се вслушвам и приемам. Някой ден ще ти припомня колко много пъти нарисува любимите си анимационни герои, как проиграваше ситуации с тях и ги наричаше с имената на приятелите си, които вероятно ти липсват безумно. Ще ти припомня първото ти каране в скейтпарк или падналите ти зъби, които оставяш като сувенири из къщи. И през цялото време...
...Сава толкова ме нервира, че ще надам вик до Специфичния океан!
Седмата ти година те еманципира още повече. Както с всичко досега, сам постави своите начала - сам започна да четеш, сам си търсиш каквото ти трябва в интернет, сам си лягаш и къпеш, сам си мажеш филии, сам преработваш чувствата си.
Нарисувал си рисунка на гледащ страшно Мао Мао, всъщност Мао Мао си ти.
-Защо гледаш толкова лошо?
-Защото съм изгубил невинността си.
Понякога се чудя с какво провокираме определени реплики и реакции, нали уж се стараем да разговаряме спокойно и разумно, нали следим най-добрите практики от книгите и от традиционното възпитание, нали уж сме като всяко семейство, в което мама и татко поставят границите, а детето ги тества?
Да, доста съм гениален и легендарен.
Също така си муден, мързелив, обидчив, инат до последно. Най-често се караме за това, че имам проблем с твоята леност и сръдливост. Предполагам, че това казва доста за мен самата и проблемът си е изцяло мой. Помня как по време на карантината успях за един блажен период да се оставя на течението, да те приема какъвто си и да се усмихвам на нещата, които ме дразнят. И в мига, в който животът ни започна да укрепва, отново обърнах радара си към теб. Съжалявам за това, че понякога забравям, че ти си си ти, а моята взискателност си е лично моя. Съжалявам, че не мога винаги да съм дзен балансьор и благ коректив, опитвам, но понякога просто му изпускам края. Сигурно невинаги намирам точната дума, но ти винаги ми връщаш топката и рано или късно се окопитвам. Да бъда твоя майка означава винаги да наблюдавам колко изсмукващо и парализиращо нещо е перфекционизмът, как в него няма никаква радост, никаква утеха, той е деструктивно и откъсващо желание, което те разделя от теб самия, от децата ти, от другите.
Искам само да кажа нещо. Когато ми говориш толкова силно, ме заболява гърлото!
Така е, скъпи мой, понякога всички ни заболява гърлото (засяда ни буца му казваме). Има моменти, в които просто те поглеждам и сърцето ми аха да избухне. Изумителна любов, несравнима, спираща дъха отвъд-любов. Ти си чувствителен, съзерцателен, умен млад човек и дано винаги привличаш добро към себе си!
Пожелавам ти да си здрав и да започнеш първи клас както си му е редът! Пожелавам ти когато падаш, бързо да ставаш и да не се отказваш! Ние с тате сме тук, когато имаш нужда от нас. Благодаря ти, че дойде преди 7 години в онази новолунна нощ. Обичам те!
