Сънувам как прегръщам дядо. Мъртъв е, но топъл. Толкова ми се плаче в прегръдката му.
И после най-обикновено ставане в 7, първите 4 минути до горещото кафе и болезненото разпукване на деня в мен. Отварям служебния си мейл и дълго мисля за едно писмо на клиент - докато тичам, докато чета, докато се къпя. Винаги лесно се идентифицирам с по-слабия.
В последните година-две съм отгледала страхотно желание да казвам истината. Вероятно това също не е съвсем полезно за мен. Чия истина? Лека-полека проумявам, че съвсем доскоро съм била абсолютно заслепена само от своята.
Нищо особено не се случва в битов план. Гледам годините си върху опаковките на крема за лице, гледам годините в статистически данни, гледам годините като абстрактно понятие, което очаква нещо от мен, но не ме е страх от тях. Страх ме е да не загубя разсъдъка си и да умра без връзка с мозъка си. Това например.
Много исках да напиша нещо за ревността, снощи много дълго писах в ума си този текст, докато миех тавата от рибата, но сега всичко се изпари. Навлязох в самодостатъчния си модус и ще се върна след няколко дни. Предвидимо циклична съм,
