Днес беше зле. Ти вероятно знаеш как е - децата тръгват назад и всичко, което представляваш, отстъпва, отстъпва. Работата ти, пазаруването, яденето в печката, ах, да, писането. Паниката заселва гърлото, очите. И снощи тази невестулка от съня ми, която беше захапала здраво дясната ми ръка...

Все пак една от всичките ми ръце трябва да оркестрира другите. Или не? 

Понякога те виждам. По-скоро чувам как шумолят полите ти, когато се обличаш сутрин. В 4:30. Чаят ти. Мразиш ли пейзажа през себе си? А харесваш ли го? Познавам как любовта засяда в гърлото на майката, докато се чуди как да избяга за малко от децата си. Как им иска прошка, но и не съвсем — че иска да бъде сама. Обличаш се и сядаш да пишеш, почеркът ти променя курса си непрестанно, драскаш, отричаш и отсичаш. Накрая остава нещо друго. Е и? 

Всяка буква е контракция. После идва редуването на реалности - битът, трансът, битът, трансът. Но аз нямам ръкопис, който да оставя, пред блока няма бряст, не знам дали в живота на мъжа ми има друга, никоя не ми е звъняла. Оставям лицето ти тук, разделям се от теб. Ако можех да ти се обадя, не бих.