Мисля, че тъгата ми по света вдигна стабилна основа на всичко, което преживявам на вътрешно ниво. От лятото насам усещам засилена неадекватност и като че ли отказ да се адаптирам.
Още с прибирането ми от работа имам нужда да си легна и да спя. Не ми се събужда, не ми се прави нищо, защото или ме е страх, или не се вълнувам.
Взех колебливо и много чупливо решение да не пиша стихове в блога си. Всъщност част от решението е а) да започна да ги наричам стихове, б) да откъсна зависимостта си от публиката. Откакто съм "взела" това решение, не съм написала нищичко. Много ми е трудно, много.
Сякаш съм отпушила уши за нещо много важно - слушам се как говоря, как формулирам изреченията си. Внимавам да не мрънкам, да не прозвучи като "офффф". Регистрирам как другите ме чуват и какво, евентуално, им причинявам с думите и действията си. Не е приятно.
В глобален и в личен план тази година ме изцеди от виталност. Остарях, непрестанно ми се върти в главата това - остарях. Сякаш е еднократно действие с тежки последици. Знам, че сама си избирам да го обговоря така, за да се вмъкна в удобната роля на жертвата, от която нищо не зависи. Ех, всички неща, в които се убеждаваме сами... Как често прехвърлям топката в ръцете на другите, сякаш Другите са ме лишили от виталност и всичко останало, а не аз съм избрала този наратив.
Вчера приятелката ми Теди ми каза - "разбирам те, сега нека го обърнем". После ми даде техника, с която да се успокоявам, когато презентирам пред шефовете си. Та за обръщането - децата и мъжът ми са здрави, аз съм здрава, родителите ни са добре. Имаме работа. Даваме най-доброто, на което сме способни, държим се едни за други, учим се в движение.
Ето я техниката за справяне с ужас по време на презентации (и не само). Снимката и средният пръст са на Т.