Нямаш думи за думата, която, знаеш, е празно.

Линда Франс, пр. Г. Господинов

Има стихотворения, които ме смазват с близостта си. Не търся върхновност и вещина на езика, а свързване, оказва се. Затварям книгата и дишам учестено, защото за миг съм помислила, че и аз бих могла така. Умът ми рязко се спуска от много високо, като нападение от облак е, като затисване от пеперуди.

Докато пускам чужди стихове да плуват в мен, се мъча да запълвам черновите си. Не съм си дала срок, макар да рискувам нищо да не излезе. Но напротив, излиза. Бавно и колебливо, както като произнасям фамилното си име (на мъжа ми) - все още се учудвам как звучи тази мека и горда фамилия, така съшита, несвойствена. 

Би могло сигурно да използвам тази почти веществена празнота в момента за вглъбяване. Какви ли  битови причини не намирам, за да не остана със себе си и стиховете. Страх ме е доста от аутопсията, от това, че ще бъда аз срещу аз, но този път ще се обичаме.

Писането на стихотворения е вглеждане в своето празно.