Понеделник, усеща се като сряда.

Като дръпване на пиърсинг.

1260 дни онлайн обучение, в което напред науката е слънце, но друг път.

Градусите са ниски и лигави. Все така мразя зимата. Все така визуализирам гмуркане в лазур.

Вчера флотирах и не беше малката смърт, нито усетих звездите. Усетих как безпокойството ми изплува нагоре като мръсотия.

Накисване в линкове, шийтове, мейли и някакво особено чувство за неотоплена стая, за течение.

Украсихме елхата и си казах дали пък да не стана в шест, да сложа боба рано, да включа компютрите и да си варим мозъците на слоукукър цял ден, дали пък да не?

Ами ако един ден пропусна да благодаря и да се потупвам за щедростта на съдбата? Не може ли само един ден да съскам подир закъснялото осъзнаване?

Двеста и петнайсети юни. Още нямам минало.

Жалко, че не вярвам в прераждането, иначе щях да кажа колко щях да съм изпрала и изкупила (греховете) и едва ли не платила (кармичните) дългове и НАВРЕМЕ всички, всичко, но не

Затова намирам езика.