Понякога, като антидот
на страха от смъртта,
ям звезди.
В тези нощи, лежейки по гръб,
ги изсмуквам от всеобхватния мрак,
докато побера всички, всички в мен,
парливи и остри.
Друг път пък се разбърквам
във вселена все още млада,
като кръв топла все още:
няма Космос, само пространство, където,
светлината на невъзникнали още звезди
се стеле като сияйна мъгла
и всички ние, всичко
вече е там,
но неоградено от форма.
И понякога стига
да легна на земята
до прародовите ни кости:
да тръгна по пътя застлан
с нашите захвърлени черепи -
сякаш скъпоценности, какавиди -
и да си кажа: отлетяло е с искрящи крила
онова, което е напуснало тези обвивки.
