В метрото човек четеше книга на хартия. Така вкусно беше размекнал старото издание, така податливи бяха страниците, че ми напомниха на ръцете на баба ми преди 30 години. Ръцете ѝ около любовен роман с мъж и жена, сластно вплетени в екстазна прегръдка. Баба ми сгъваше книгата тъй щото да може да я държи с една ръка. Очилата ѝ бяха дебели и грозни, очите под тях - кафяво-зеленикави, бледи, подобно на слепи. Мирисът - на баба ми, на плетиво и крем, на нещо сресано и накипрено. От естествените ѝ зъби беше останала диастемата, която ми се струваше много любопитна, но не колкото гардероба с ръчно ушитите рокли, блузи, комбинезони, поли от истинска коприна, цяла съкровищница с ярки цветове, като за меркуриева жена.
Баба ми четеше ненаситно, макар и нищо качествено. Това беше нейният ескейпизъм от свръхдеспотичния ми дядо и неговото лошо мнение за всичко, което той не беше. Баба Донка беше жена, която до смъртта си искаше да бъде с червило, която сякаш (а може би не?) имаше само червилото си, за да бъде. Нямам идея, това са моите проекции, коя съм аз, че да мога да предполагам такива неща? Тази, която е познавала само баба си.
И ми е тъжно, че няма отново да се видим. Да ѝ изпея нещо или да ѝ кажа нещо на френски. Така останах, очакваща одобрение.
Мъжът от метрото четеше Ерих Фром, разделителят беше мек като косъм. Мисля, че това е една от гледките, които няма да забравя от тази година. По хубав начин ме завива обратно в мен, животът ми добива вид на спомен.
