Толкова е кратка тишината. Кафето слиза във стомаха ми, далечен като празен кладенец, звукът отскача в следобеда. Пиша с молив в тефтера си, защото ми напомня на рисуване. Мисля за неспазените обещания към себе си - да седна и да се потрудя над стиховете си. Нищо не свърших, но не от липса на време и желание, а от липса на вяра. Сетивото ми атрофира, не става само с четене. Почвам сериозно да се съмнявам, че четенето е някакво sine qua non условие за доброто писане. 

Също така, мисля си, е възможно човек да не научи нищо от преживяванията си. Какво точно съм си мислела, като съм чакала да ме споходи някаква поука? Може и още да не ми е времето. На 35 това е малко абсурдно, разбира се, по-възможно е Времето да е отминало.

Междувременно заобичах януари, сух и костелив, особена равнина, в която да посадиш. Отнемам фокуса от липсите и виждам:

лъч, който поляга на масата.

Полузапълнена страница с работни бележки,

зелен молив, изгризан от детето ми.

Няма мечта или план, няма нищо общо

между мен и предметите, освен може би

временността.