Слушах поезия на Езра Паунд, един от онези моменти, в които чуваш тътен дълбоко в себе си, без да можеш точно да го определиш. Не разбирах много, чувах само opposing, opposing, 

Opposing...

Толкова е рязка границата между поезията и живия живот, че съм ѝ малко сърдита.

Междувременно - старите навици все още душат наоколо. 

И още нещо. Ако човечеството все така се развива и удължава процеса на стареене, как ще се справяме със старостта като по-съществената част от живота ни? И какво ще правим толкова дълго живи на планета, която изгаря? Не знам кое е по-трудно за осмисляне - тленността или бързото убиване на планетата. Все така не вярвам в прераждането, не успявам.