В ума ми е тъмнозелено.
Напоследък опитвам да опозная и нетърпението си. Когато не бързам, всичко става една все още непосилна светлина, като преекспонирана снимка. Чудя се възможно ли е да направя опит истински да се забавя, за да може и лещата ми да свикне със скоростта на затвора...
Истината е, че се усещам, когато е твърде късно. Когато съм смляла порива или инстинкта си и съм припаднала от изнемога. Все едно се деля безкрайно, безпощадно, по средата.
