Ана Ахматова
Оказвам се на улица ''Ана Ахматова'', докато трае ремонтът вкъщи. Освен гърмящ дискомфорт, до мен доплуват спомени. Била съм тук преди много години. Улицата ме изритва обратно назад в моите млади бягства. Опитвам се да си припомня кой беше блокът, но в главата ми има само нелепи прасковени нюанси, нищо, за което да се хвана.
Няма интернет, вън е март, домът ми е опакован като нещо, което ще бъде херметизирано. Толкова особено чувство изведнъж да оцениш квартала, улицата, гледката, топлината на апартамента си. Някак си се мобилизирам, за да запазя максимално хомеостазата на семейството, но бързо разбирам, че не е нужно да предпазвам всички. Лягам си с децата и ме заливат всички причини да съм на този свят. Белите им ръце с тук-там мръсен нокът неволно се докосват в съня си, търсят се, аз стоя и наблюдавам с рибешко безмълвие.
И тъй като имам достатъчно време да се вгледам в поведението си и реактивността си към стреса, осъзнавам още по-ясно, че поведението ми и реактивността ми са избор, който сама правя. У дома няма за кого да вдигам защитите, да сменям лицата си. Мога да бъда 'безделница', Ана.
