Поредната река. Коимбра е бяла и дантелена. В неделя няма никакви хора и докато отлагам третото еспресо, извървявам още десет километра. Всяка костица ме боли, но знам, че това няма да се повтори, затова се насилвам да поема още малко.

Децата ми липсват, вече искам да се прибираме. Ще тръгнем, преди да сме се наситили. 

В заведението, в което вечеряме, пускат песента от сватбения ни танц и Валери казва “Няма случайности”.