Исках да ти пиша и след това видях, че не смъртта ти ме вълнува, а твоето отсъствие. Ти не си умрял, а и аз съм нежива. Опитвам се да те присвоя, да изсмуча силата ти. Пак саморефлексия и пак долу. Отдолу не никне нищо като поезия. Разпитвам се. Мъча се да видя къде е можело да проявя повече честност към себе си, но май повече ми се иска просто да не бъда уловена в измама. Противореча си, не знам коя съм и притежавам стратегии за самозаблуди на всякакви скрити места. Докато се мъча да потулвам следите си, не си оставям време да бъда себе си. Което и без друго е невъзможно.

Владея кухотата. Не признавам колко арогантност и високомерие има в мен. Ти срамувал ли си се някога от себе си, от самия факт на своето банално човешко зло? Откъде са дошли тези белези? Радвам се, че си умрял, за да мога да фантазирам как те има. Обратното би било неприемливо.