Като в онова стихотворение на Екатерина Йосифова съм - ''чиста радост, непожелаване''. С удивление наблюдавам органите си, съществото си, как да беззвучно работят и ме поддържат здрава и цяла, в хомеостаза. Мисля си, за нищо не бих заменила опитността на годините си, нищо не струва колкото това тук и сега.
Може и да не е съвсем добре колко ми е достатъчно да бъда само с мъжа си или колко силно ми липсват децата, когато ги няма дори за няколко дни. Може би това не ми помага особено по пътя към моята еманципация, но истината е, че не ми е нужно да си доказвам, че съм еманципирана, понеже от векове не съм се чувствала несвободна или задължена.
Докато вървим към Камен дел с Валери си давам сметка, че той не е прочел нито една моя публикация в блога или в издание. Преди години това щеше дълбоко да ме наранява, но сега няма значение. Вървя след едрата му крачка и снимам пеперуди.
И толкова не ми се пишат стихове, че ми е трудно да си предтавя как някога пак ще пропиша. Може и да не пропиша, свикнах на и така, и така. Все пак, ако стиховете ми не идват от автентично място, по-добре да ги няма. За всеки случай слушам интуицията си и тя казва "стой спокойно и не прави излишни движения". Така долавям по-добре други сигнали, например - когато реагирам от чист гняв, когато се сковавам от оттрениран fight/ flight / freeze, когато настръхвам, щом усетя границите си заплашени или пък просто приема нещо твърде лично. Но ми минава бързо като песен.
И все повече се хващам как си казвам "и аз съм като този човек''... Теди ме научи по-често да правя проверка на реалността с "Коя си ти, че да [...]'' Никоя, никоя.
