Някои неща си отидоха от нас. Усещам, че 2019 беше последната година, в която съм живяла, но по-скоро е последната, в която бях млада. Говоря за късогледството и високомерието на младостта. Как безцеремонно светиш и нехаеш. Колко далечна изглежда собствената ти травма. 

Април е и не мога да се нарадвам на дърветата. На мириса, който така добре подлъгва, че най-хубавото предстои. Радвам се на почти всяко доказателство за въртенето на света, само не и на себе си.

Често гледам стари снимки на децата си. (А там колко съм различна, един мек-мек блясък, едно ДА, което струи от мен, още не знам, че нищо не знам.) Та гледам децата си и как шеметно се променят, как бързат за същото утре, от което аз се боя. Старостта няма нищо общо с годините, тя е този страх от все повече неща всеки ден. 

Долавям и вината от това, че ми е мъчно, че не мога да пиша вече близо година. Мъчно ми е за езика, който щеше да намери път до тъгата. За тялото, което иска близост извън партньорската, близост СЪС себе си. За пръв път имам чувството, че езикът не може да обхване и частица от нещата, които си отидоха от нас.