За пръв път от година оставаме малко без децата. Лежа и слушам забравената си версия. Безцелен скрол на телефона, малко четене и малко гледане на кулинарен канал.

Почти нищо не ме интересува в момента.

Изпитвам неистова тъга, че трябва да се върна на тази работа. Чувствам някакво насилие върху себе си, някакво очакване, което не мога да оправдая, а и не искам. Продължавам да гледам в една точка, с какво ли не свикнахме вече. Вируси, смърт, война, счупените крака на майка ми, моята криза на средната възраст, която реши да се прояви точно сега. 

Великанска умора. Признавам на глас, че не знам точно какво искам да работя. Чувам се да го казвам в колата и Валери е като вратар и на своята, и на моята врата. Ще си намериш твоето, казва, ще се справиш, естествено, казва, парите са важни, но по-важно е да си доволна. Не знам дали е убеден или просто не иска да ме вижда така. Не съм се променила много, но пък достатъчно, че да не искам да се преструвам или да впечатлявам никого.

Междувременно забравих, че имам книга.

В моменти на силна автоненавист имам склонност да заличавам и доброто в себе си, да го превръщам в нищо. 

Дали пък пак да не потърся терапевт. Но за какво, след като и сама не мога да дефинирам защо го търся. Самопознанието изглежда като рана.