поради едни облаци на Биньо Иванов

Днес денят е дълъг. 

Простенва под пружината на бита.

Надрасках shit стихотворение,

не го написах.

Преди това преведох до средата стих,

който ме прегази като танк, с което

явно сюблимирам.

Отново прекалих с кафетата и се потих.

Треперих, докато омесвах чар на два езика.

Разцепих се на две, но нито бях едната, нито

другата. Не бях и правилната майка. Нито 

имах връзка с тялото си, нито с космоса,

въобще.

Трябва да измисля думи за тези къси съединения,

за тези пориви на нищото от югосевер,

за дълбокото изкуство на псевдогероичността.

Денят е дълъг. Хората ритат с устите си, щурчетата

свирят с крака.