Трябвало да прогледнем докрай в тъмното и да видим каквото там сме се мъчили да видим в началото на месеца.
Срам от хората.
Досада от бъбривост и безсмислена комуникация.
Страх за чужд живот.
Денят ми един такъв строен, изпънат, с нужна, но изтощителна преднамереност.
Прекаляване с телефона.
Желание хем да съм отвън, хем никой да не ме закача.
Хем да съм написала добра книга, но да бъда анонимна. Срам?
Да не си личи колко бързо ми сече мисълта.
Да загубя съня си от вълнение.
Да искам да съм с мъжа си, но да не го искам, освен ако не е както аз искам. Да знам защо.
Липсата на смелост, но наличие на честност.
Желание за изява, но не директно, а “задкулисно”. Сигурно затова писането ме влече - отмива фокуса от мен и го премества към написаното.
Спонтанен плач на музика, подкаст, книга. Не тук и сега, а в метареалността.
Пускам ги.
