Открих playback theatre и колко много ми помага изкуството като начин да виждам себе си през [...]. То помага на всеки, но при мен е sine qua non. Иска ми се да подълбая там, интересно ми е.
Запознах се с Петя Хайнрих, макар да не ѝ се представих. Летни хитове е книга, на която не ѝ пука. Четях и се чудех откъде извира това въображение, съответства ли на някаква друга липса, тренира ли се някак, какво Петино разпознавам и в себе си, че така да ме вълнува. Харесва ми също прямотата ѝ, понеже аз лично бих се задавила с гнева си, отколкото да кажа каквото ми е на ума за някого или нещо.
Роди се и моята книга. Едно от най-радостните неща за годината. Обичам я, но аз не съм нея.
Бях в болници. Оперираха Сава точно в деня, в който започна войната. После случката с мама, там стана някакво преобръщане. Сякаш се гледах на филм в тази отчайващо мракобесна болница. Изскачат ми думи като достойнство и чистота, грижа. Липсата на грижа там беше нещото, което ме съкруши, сякаш не друго, а именно това. Нощем една врата се блъскаше на равни интервали някъде из коридора, никой друг не я затваряше. Погледите на сестрите, когато трябваше някой да помогне с вдигането на мама, някой, но не и те. Погледът на майка ми, пълен със страх.
Разбрах, че когато мисля какво да кажа, блокирам. Говоренето ме кара да се чувствам като момичето, което изпитваха в училище. Чувствам се наблюдавана и преценявана. Един шамар се задава, ме задавя. Изобщо дългата форма на изказ ме напряга и изморява, истински се възхищавам на хора, които ясно и духовито проследяват мисълта си на глас. Не съм аз.
Винаги Естер - емоционален интелектуалец, съкровище, нежност и надежда.
Срещата с Габор Мате. Друг ментор и лечител, когото обичам, чета и слушам, за да си обяснявам света. Имаше толкова любими хора на лекцията му, помня колко safe се чувствах.
Умря Екатерина Йосифова. Последва Есента на ужасните неща, които се случват на приятели и познати. Смъртта винаги. "нощ,/ в която всички сенки се познават".
Плаках на книги: "Направени от вина", "Един бял лист", Crying in H Mart, "Kрава и бреза"
Завършва с очи: На баща ми. Очевидно темата за виждането ще е актуална и занапред. И темата за моя страх от това да видя слабостта на силния.
Коледа никога не е това, което аз искам да бъде. Близките ми се страхуват от нежеланието ми да празнувам. Предполагам то произлиза от егоистичната нужда да бъда сама със себе си и да прекарвам времето си както желая. От нуждата от тишина и книги. Децата ми са единствената причина да се вкопчвам в нещо светло и игриво.
Може би отново терапия? Нещо различно, защото аз съм различна.
