3 години ковид, 1 година война, изроди с шофьорски книжки, убиващи хора всекидневно, жертви на домашно насилие, намирани в куфари, багажници, апартаменти... всекидневно, полиция, която вдига рамене безучастно, липса на правителство, липса на грижа, гавра със стари хора, гавра с деца, висок праг на търпимост към агресията и жестокостта, нисък праг на търпимост към различията, работохолизъм, фитнес, успех, изява, чалга, тоталитаризъм, социални мрежи...
Казвах, че обичам красотата и изкуството, но това е само защитен механизъм. Днес четох "Май" на Гео Милев. Никога не е имало пролет и май. Това е от лъжите на младостта. По-точно комфорта.
Още съм ти сърдита, че не мога да върна времето. Да се нашмъркам с незнание. Да искам само секс и добра храна. Колкото повече остарявам, толкова по-люта харесвам храната си и по-черен секса. Не искам комфорт и красиво. Искам гонг отвътре. И понеже знам, че няма как, няма как, се уча смирено на свикване. На умереност, повторяемост, незначителност. Уча се на кротко отдръпване, без крясък. Виждаш ли, това са тежки решения - да погреба фантазното и да живея в тук и сега. Повтарям си, че не ми трябва много, обаче кучето отвътре знае друго.
За коя се мислиш, казва ми един глас от близкото минало, очилата ѝ ми хвърлят стъкло, вместо живи очи. Свивам се обратно в себе си, срам ни е с кучето.
Имам нужда да намеря своето "добре съм" във всичко това, а после и да му повярвам.
