Едната беше индийка, която гукаше сладко на бебето си. Първо казваше нещо на хинди, после (предполагам) го повтаряше на английски. В гласа ѝ имаше много сладост и увереност, беше млада като ученичка, но видимо опитна и в радостта, и в търпението.
Втората беше българка, която притискаше момченцето си към себе си на излитане. То надаваше писъци заради колана, но тя нито за миг не повиши тон. Всъщност не му каза нищо, само шшшшшткаше монотонно. Иска ми се да я бях чула да му говори, да му обяснява, но това не е моя работа, нали.
Третата беше стюардесата, която заговори семейство сред пътниците и заразказва с умиление за своите деца, на 4 и 7.
За една седмица успях почти напълно да си почина от родителството.
