болезнена чувствителност
съзерцателност, прерастваща в мъдрост
порастване
поколение, което се е помирило с.../ поколението след Промените
осъзната/ дълбоко вгледана
дръзка/ безпощадна...
споделеност
един силен (обещаващ) дебют
митология (да се чете ерудиция)
любов към града, но и отчуждение
хладно изброяване
авторът не иска да се хареса
Бог, смърт, сън
умела редакторска намеса
изчезването
автентичност, истинност
Струва ми се, че от напън да поставим дебютите в контекст се получават гротескни твърдения, които често ме карат да мисля, че рецензентът не е прочел книгата.
Точно дебютите страдат от умела редакторска намеса. Повечето ми познати, които имат една излязла книга, откровено негодуват срещу липсата на адекватна работа с редактор. Последната година прочетох доста книги с лоша редакция (разбирай никаква).
Дебютите не са и съвсем осъзнати и дори да носят добрите качества, които се твърди, че имат, тяхната задача не е да блестят с интелект, помисленост и мъдрост. Тяхната задача, за мен поне, е да са искрени пред себе си. Защото, както каза моята редакторка Надя Радулова, само сега имаш първа книга и само сега можеш да си позволиш тази невинност.
Вкусове всякакви, но не е ли идеята на всяко изкуство да казва истината? Как да познаем чия истина е споделена по най-вълнуващия и необикновен начин, ако всички са супер истински?
Иска ми се да чета рецензии и коментари, които са конкретни, обосновани, честни. Подкрепящи дори в негативната оценка. Вчера прочетох едно ИГ ревю, което беше толкова третолично и студено, че сякаш беше написано от chat gpt. Стана ми мъчно за книгата.
Разбира се, отчитам, че разсъждавам така, защото моята книга не е получила вниманието, което съм желала, но също така ми е ясно, че няма кой да ми го даде тук, в тази среда. Знаем се. Сама избрах този път - да не крещя, да нямам премиера, да не познавам хора, които биха ми били полезни. Част от този избор е личният ми impostor syndrome. Другата част е, че вярвах, че нещата ще се случат както и когато трябва. И се случиха. Утре става година от излизането ѝ.
Излизането на книга е загуба. Това знам. Покрай това първо преживяване разбрах, че много по-вълнуващото е а) да пишеш книгата, не да я имаш, б) обожавам хората, които четоха мои текстове и ги направиха свои, в) когато съм сама с текста, не ме е страх, ужасът от публичната изява се стопява.
Този пост е нещо като молба към хората, които коментират и обсъждат дебютни текстове, да са по-внимателни и критични, да избягват торбата с готови изрази, от които на всички ни се повръща, и дано в крайна сметка кръгът се разшири, за да можем всички да се разширяваме все пак.
