Прииска ми се да разкажа как видях част от себе си с помощта на една съвършена супа фъ.
В Рейкявик сме, изтощени от бродене и вятър, яде ни се нещо различно от сандвич и риба. В близост до хотела има виетнамски дайнър - съвсем като училищна лавка, вътре мирише на всепроникващ костен бульон.
Сядаме, поръчваме. След 15 минути носят димящи купи, с носа си усещам гъдела на зест от лайм и дългоочаквания кориандър. Количеството е огромно и това ме прави стръвно гладна.
Супата фъ съдържа всичко, което обичам, ям с притворени очи и ъм-кам. Обожавам да се изненадвам, когато точната храна намира точната нужда в тялото. Не знам защо решавам да отхапя от пролетните рулца, които съм поръчала - уж за разнообразие. В този момент ме залива мощна болка в половината глава и изпадам в ужас. Никога, никога не ме е болял зъб, а това почна от зъб и ме прониза до миглите.
Цялото ми удоволствие се изпарява за секунди. Много дълги секунди, защото болката отстъпва едва-едва, непоносимо бавно. Но за удоволствието. През тези секунди мисля само как няма да мога да изям супата. Не какво ми е и защо сега, а защо не мога да стигна до върха на ситостта и насладата.
Имам чувството, че в тази фъ имаше някакво прозрение. Нещо, свързано с неутолимия ми апетит за удоволствие и узряването за идеята, че пътят към него е по-ценният. Не да изям, а да се храня. И очевидното за насладата, която върви редом с болката. Както и да е, усетих урока си мащабно житейски, стана ми тъпо и леко ме сломи смири. (Да, чудя се докога). И така - от първичния бульон - в личния. После се смях на шегичката “ядеш и ревеш”.
Ако бях жена, дето е ок с всичко и успокоява другите, че всичко е ок, сигурно фъто нямаше да ми направи впечатление. Но не съм. Имам силно чувство за аз и телесността ми (уви, нали). Бях толкова себе си, докато ядях, че нямаше как да не усетя загубата, когато ме заболя. И ето ме, една жена, лишена от своето фъ, но пълна с ъм-кане.
