Да бях плаващ кей на Кристо,

току-що напъпил цвят

или следа на самолет близо до полумесеца.

Да можех да приемам всичко с

“такъв е животът”. 

Да казвах “никое ново двайсе не ме наранява”.

Да бях на Пловдив чете (да бях написала нещо,

което да става).

Да можех да ям, без да качвам. Да не ми пукаше,

че вече не може.

Да търпях децата си, да не исках често да бягам.

Да можех да заспивам на светло и шум.

Да помнех каквото чета.

Да не се впечатлявах.

Да пиех повече вода. 

Да си знаех по история, да не ме отвращаваше българщината.

Да бях морално и духовно изрядна.

Да имах зелени очи. 

Да изкарвах повече, отколкото харча.

Да не бях злопаметна, да не бях лигла, 

да прощавах.

Да бях розова.

Да