The Rival
If the moon smiled, she would resemble you.
You leave the same impression
Of something beautiful, but annihilating.
Both of you are great light borrowers.
Her O-mouth grieves at the world; yours is unaffected,
And your first gift is making stone out of everything.
I wake to a mausoleum; you are here,
Ticking your fingers on the marble table, looking for cigarettes,
Spiteful as a woman, but not so nervous,
And dying to say something unanswerable.
The moon, too, abuses her subjects,
But in the daytime she is ridiculous.
Your dissatisfactions, on the other hand,
Arrive through the mailslot with loving regularity,
White and blank, expansive as carbon monoxide.
No day is safe from news of you,
Walking about in Africa maybe, but thinking of me.
Ако можеше да се усмихва, луната би приличала на теб.
Ти оставяш същото впечатление
за нещо красиво, но пагубно.
Умело отразявате чужда светлина.
Нейната кръгла уста тъжи над света, твоята е безизразна,
а най-големият ти талант е да превръщаш всичко в камък.
Будя се и виждам мавзолей, ти си тук.
Тракаш с пръсти по мраморната маса, търсиш цигари
като злобна жена, но не така нервно,
умираш да кажеш нещо, за което няма отговор.
Луната също тормози своите поданици,
но през деня не е страшна.
Докато твоите недоволства редовно пристигат
по пощата, с най-топли чувства -
бели и празни, безкрайни като въглероден окис.
Не минава и ден без вести от теб.
Как се разхождаш, да кажем, из Африка, но мислиш за мен.
