Обич моя,
мое светло момче. Колко неща исках да ти напиша и нищо не се получава.
Изплъзваш се от детския си пашкул и съм малко тъжна. Обличам тъгата си в други думи - умора, претоварване, липса на живец, но истината е, че е просто тъга. Детството ти бързо се изнизва, с него и част от представата ми за мен като за някой, който е бил нужен. Децата никога не са наши, нали, наши са само проекциите ни.
Продължавай така ясно да чуваш и изговаряш своите граници. Аз ще се опитвам да ги улавям дори когато са само намек във въздуха. Пускай ме понякога до себе си, както онзи път в Созопол, когато ми разказа нещо много лично. Ще те слушам и отвъд. Бъди все така чувствителен и наблюдателен, това са твоите дарове.
Ти винаги си бил много по-различен от нас с татко ти, сякаш някой те спусна при нас случайно. Опититите ни за ''уеднаквяване'' пък винаги са удряли на камък. Без конфликт, просто с една бетонна (и безмълвна) съпротива. Колкото е влудяващо, толкова е и успокояващо, че всичко е наред и така е нормално. Детето се гневи? Празник! Детето отвръща, ако усети несправедливо отношение? Ама естествено! Детето споделя? Слава Богу. Досещаш се, че това дете не съм била аз. Аз бях тази, която се отдръпваше назад и даваше място.
Исках да ти кажа, че благодарение на теб тръгнах по пътя към себе си. Имаше моменти в съвсем ранното ти детство, в които нямах никаква идея коя бях и накъде съм се запътила. Дали майчински инстинкт или загрижени хора, нещо ме върна обратно. Ти ме чакаше. Закъснях, но заобичах ролята си повече от всяка друга. Ти, моето първо дете, ме роди.
И докато ставаш все по-висок и едър, гласът ти все повече се уплътнява, а личността ти все по-силно се откроява, все по-добре се чувствам и аз в нашата връзка. Ти растеш бързо, но тя зрее бавно и разцъфва, както не съм се и надявала. Виждам те, чувам те. Ти ме научи да задържам погледа си върху истината.
Самуилче, бъди здрав. Благодаря ти, че си ти.
Обичам те. Честит рожден ден!
