В последните близо 2 години най-ясно видях и възприех следното нещо: удовлетворението и ситостта не са белег на узряването. Приемането, че това е така, е. 

В разговори с приятелки често изплува тази тема. Лично аз трудно понасям неща като дълго стоене в негативни емоции, чоплене на стари рани, уморения си компас, евентуална несправедливост към мен или моята интерпретация за такава. Болести, война, смърт. Дълги години живях с мисълта, че накрая всичко ще е наред. Кой край и какъв ред. Ми не всичко е наред. И най-странното е, че взех да свиквам. 

Случи ли се нещо, което ме удря в гърдите, казвам “емии, да, сигурно така е трябвало”. Разгневи или разочарова ли ме някой, “не му е работа да ме очарова”. Вече част от историите, които си втълпявам, са “писането може и да е твоят инструмент, но ти не пишеш литература”. Или “може и да сменяш работи до безкрай, но в нито една баща ти няма да дойде и да ти каже, че си достатъчна”. Или “трансгресията е апетитна само докато е в копнежната си фаза, после е просто бездна. Ти не искаш това”. И т.н.

Все тая. Пишат ми се стихове, така е било винаги. Несвързани с нищо картини.