Местата отлежават в мен. Съпротивата оттича. Не познавам по-голям покой от завръщането, усещането за земя и твърдост (дом, котва). 

Местата ме правят екстремна в опитите да изпитвам удоволствие, затова всеки път все повече избирам да съм някъде и да не правя нищо особено. Гледам, слушам, разбирам. Свиквам бавно с тях. Снимам. Но после, после те се връщат в мен и ме населяват, както аз не съм успяла.