Правила съм доста тъпи (неразумни, неадекватни, не много морални) неща в живота си, но от няколко ме е срам особено много.
Първо, да не усетя своевременно, когато не съм желана. Явно толкова ми се е искало да има реципрочност, че съм отказвала да видя сигналите - отбягване на погледа, seen-ване на съобщенията, без да последва диалог, говоренето за красотата на друга жена достатъчно ясно, че да чуя.
Второ, да доверя най-дълбоките си мисли и чувства на човек, когото не познавам добре. Да храня с години вярата, че този човек е сроден, приятел. Да го пазя и да му вярвам.
Трето, толкова да се възторгвам от "авторитети", че напълно да заглушавам и затривам собствената си личност. Да изпитвам страх от тези хора и да продължавам да имам радари за отровата им, за да я вмествам в живота си.
Мисля, че част от причините да се събудя в 4 и да не мога да заспя отново е точно тази - почнах да разсъждавам защо рецидивирам в горните три. Вероятно имам нужда да съм сдвоена с хора, които докосват power-powerlessness бутоните ми и с които лесно се превръщам в жертва. (Слава Богу, най-смисленият избор, който съм направила в живота си, е този на партньор - човек, който не иска нищо от мен, за да запълва себе си, не ми позволява да живея дълго във фантазното, не се подхлъзва по power play стратегии.)
Другото е, че последните 7-8 години се отдадох на съзнателен, изтощителен и некрасив вътрешен трип. Трийсетте ми преминават в неутрализиране на паметници, сближавания и отдалечавания, живеене, така натегнато от съжителството на битовото с копнежното, че предишното ми съществуване изглежда като театрална сценка в детската градина. Та исках да кажа, че от всичко това знам, че вече не помня пътя назад. Няма никакви сладки трошици, които да ме върнат към илюзиите на близкото минало, поне не към същите. Дори когато греша, греша с целия обем на текущото си самопознание и не си казвам "после ще му мисля". Напротив, казвам си "всичко умира" и с това тренирам смъртта си, без да я усещам като загуба.
Преди години много исках да бъда муза. Да се преживея така, както аз преживявам някои фигури и срещи. Тук, разбира се, кънтят моите комплекси, добре подостреният ми нарцисизъм и дълъг опит с илюзиите. Но така де, това желание закърня.
Става много широко, просторно и бяло тук. Прилича на бездна това нежелание да участвам във филми. Това населяване на живота с реалните неща - битки, болести, отглеждане на деца, вслушване в другите и правене каквото е нужно. Клатя краката си над бездната, има я. Щом ме има, значи и нея я има / когато изчезна, ще изчезне с мен.
