Разбрах НАНАДОЛНИЩЕТО, по което съм тръгнала вчера, докато се опитвах да се концентрирам върху съзерцателен, аналогов филм. Можех да си тръгна, разбира се, но останах, защото "как, сега ти се е паднало да си на кино". Не можех да понеса бавността и красотата, толкова изключена от това се почувствах, че ми се дорева.

С което не искам да кажа, че Прекрасни дни е лош филм, но не беше за мен в този етап от живота ми. Исках да крещя и удрям - странен импулс за сериозна жена с разграфено до десетична запетая ежедневие и отговорности. 

Столът ми скърцаше, коленете ми бяха ужасяващо огънати, кафето ми изстиваше пред вратата на Одеон. Не бях там, само тялото ми беше.

Разбира се, редно е да уточня, че гневът се пренася на всички фронтове, защото просто нямам достъп до онова свое сетиво. Игривото, реещото се. Онова, което прави la joie de vivre. 

Какво прави нормалният човек, който осъзнава напълно тук и сега-то и не успява да му противодейства. (Дори не споменавам ужасите, които се случват извън личния план). Защото повечето хора се изгубваме, нали? И виждаме липсата си. Уместно ли е да кажа, че ми липсвам?