Тъпо дневниче

15.7.24

Чета вълните. Слушам птиците. Няма никой

във вътрешната ми къща. 

Цели 13 месеца без гледане на профили, които не ми влияят добре. Знам, че мога завинаги. Както отказах твърдия алкохол и както ми се услади да не пуша с негронито. Въпросът винаги е бил дали искам.

Не искам да живея в миналото, макар да не ми личи. 

Допреди малко със Самуил говорихме за “какво ще стане с нас, ако Тръмп бъде президент”. После — какво става с телата ни, когато умрат. По-лесно е да се обясни това, отколкото да се чувстваш умрял, а тялото ти да е живо.

Мисля, че достатъчно дълго изкарах без поезия. Пак ми се чете. Имам много впечатления по въпроса с писането и защо често мисля за рисуване, когато мисля за поезия. 

Но нека се придържаме към фактите. На морето Сава диша безшумно и спи по-спокойно. Моят херпес става все по-голям. Не ми се. Успявам да си почивам на къси дози, въпреки че всеки ме дразни. Търся си уединението (бих била идеална майка на големи деца). Хората край мен не понасят честността ми, но понякога и аз не я понасям.